Et Cétera

i ♥ news

2011-07-16T16:14:00.000+03:00

По осеяната с билборди от всякакъв вид, размер и качество магистрала "Тракия", някъде между Пазарджик и София съглеждам платно, което дръзко представя нов новинарски сайт inews.bg. Моментната ми реакция, за съжаление, в този момент бе сведена до минимален коментар върху естетическите качества на самото рекламно изображение и логото, чието i убийствено напомня на едноименния туитър-форматен британски ежедневник the i. (виж в ляво).

Бързо подминато с колата, рекламното съоражение остави в мен едва осезаемо и крайно непознато чувство на роден прогрес, което бодна чуждоземския балон в който живях няколко месеца и множество въпросителни знаци се разхвърчаха от там. Новинарският проект гръмко произнася името си в съзвучие с модерните европейски електронни медии, дори отива отвъд, представяйки съдържанието си за лишено от всякакъв вид сензационност, жълтост или политическа ориентация (да се чете: всичко което някога са искали да четат онези българите, завършил повече от едно учебно заведение).

Дотук прекрасно. Като оставим настрана поредното очебийно копиране на лого от успели британски медии (предишен казус - току-що предрешената в нови графики БНТ1 и не особено звучния скандал със списание "Едно" и BBC.), идеята, че такъв вестник, бил той и електронен, може да съществува в контекста на пост-соц медийния хаос който цари наоколо, звучи леко пресилено. След кратък анализ на тематичното съдържимо на първата "страница" на днешния брой, по чисто количествен път, установяваме, че от 9 удебелни заглавия, 4 се отнасят към категория технологии, 2 към финанси и пазари, 1 за спорт и 3 за любопитни, а изобщо само 40% от тях се отнасят за България (за дата 16 Юли).

Това ли е, в такъв случай, онова от което българският читател толкова отчаяно се нуждае - преводни статии с малка или никаква приложимост или значение за всекидневния живот тук? Какъв процент от българското население реално се интересува от това как точно се движат Съединените щати по кривата на инфлацията, какви дела губи и печели Гугъл или как се справя мис Лопез с брачния си живот?

Мимолетно появилото се чувство, полу развълнувало ме, в крайна сметка се превърна в лека носталгия по единствения новинарски проект в последните години, който имаше реална стойност като такъв - Re:tv, който, разбира се, беше спрян, за да могат сайтовете на в. Дневник и в. Капитал да придобият по красив дизайнерски вид и да си позволят повече цветни снимки от премиерата на Хари Потър 7:2.

Да оженим музикалното си наследство: "Сватба" и транснационалост

2011-06-12T16:47:00.001+03:00

С риск да задълбая още повече в собствените си наивистични и най-вероятно практически неизпълними идеи, представям уникалната хорова многогласна песен "Сватба", в оригинал записана от женския вокален хор при БНР и БНТ, част от спечелилия награда "Грами" албум през 1990, а в долните два ютуб случая - изпълнена от американски и мултинационални хорове.

Второто видео особено много ми допада заради по-различния, бърз аранжимент на хоровата композиция в който някой остроумно се е сетил да добави прост, но ефектен ударно-ритъмен елемент. Това за пореден път доказва на мен, а може би и на други интересуващи се от бъдещето на нашето културно наследство хора, че подобен вид музика може да бъде изтръгната от лапите на програма "Хоризонт" и безкрайните броеници от зле-записана и зле-представана фолклорна обедна неприятност, и да бъде умело модернизирана и поставена в полезрението на композиторите на филмова музика или акустични пърформънси.

2011-05-04T02:04:00.002+03:00

Здрасти-здрасти. От сравнително скоро се опитвам да си обясня един особен вътреличностен феномен, който се помещава в главата ми. Реално, доколкото изобщо може да бъде, случващото се най-вероятно не е никак феномен, а по скоро едно преокриване на нещо отдавна причислено към групата на абсолютно-неизползваемото и неимоверно-скучното.

с. Жеравна. Copyright: В. Джагалов

Става дума за един нов поглед върху българското фолклорно богатство, което доскоро, лично за мен, не притежаваше статут на ценност. Покрай определени празници и желанието да избягам за момент от неспирния поток информация, реших с абсолютно ясен расъдък да гледам определени фолкорни канали във времето когато се храня (в частност и поради друга теория, свързваща въздействието на храната със ситуацията на приемането ѝ). Та наблюдавайки стерилизираните и омаломощени образи на българската музикална и битова култура се замислих за езиковото богатство което губим, заедно с древни и всъщност интересни обреди и митологични схващания. Помислих, че е малко тъжно, и забравих цялата работа за определен период от време.

Второто микро-събитие което ме доведе до тази преоценка на българщината (в най-интерсния ѝ вид) е едно клипче във Вимео, на което абсолютно случайно попаднах. Един руснак е открил красотата на анти лингуа франката и е направил леко психаделични визуализации на приспивни песни от различни народи, и при това, на съответния език.

Следващата спирка от моето ре-запознаване с такива интересности, беше случайното ми попадане на един културоложки труд върху българската митология, написан от американски автор на име Mercia MacDermott, издаден в Лондон и щателно изследващ българските фолклорни обичаи, културен и социален живот. За мое най-голямо очудване тази книга ми попадна в библиотеката на университета.

Следващо интересно нещо което продължи да ми натяква да преразгледам отношението си към фолклора, е едно име, което макар че не често слушам, особено много уважавам. Amon Tobin също както преди време VAST (които ползват семпъл от песента 'Пиленце пее' във вариант на Мистерията на Българските Гласове) е открил стилистичен келипир в такъв вид хорово песнопение.

Много неясни са идеите които се въртят около тези открития, но често захранват визуалните ми усещания с енергия, която осезаемо е достатъчно силна, за да бъде вложена, в, да речем, съвременна филмова продукция, със съвременна техника и редакция. Като пример давам Black Swan на Дарън Ароновски, който направи ако не друго, то голямото постижение да превърне нещо приемано като скучно от масата филмогледащи (балет), във филм, който изрина определен брой Оскари, и бе гледан от широка аудитория.

гр. Дряново. Copyright: В. Джагалов

А за похлупак, ето една съвкупност от Оксфордски девойки, ръководени от две английски дами, които имат клуб по... български народни танци.

http://www.facebook.com/#!/video/video.php?v=10150175371434914&subj=627284913

Защото ми омръзна да гледам филми за мутри, които я се стрелят смъркайки прах върху стъкло или ходят в чужбина и биват нелепи или развъждат цици за износ. Ужас. Айде нещо по интересно, което да не включва панелни блокове и скъпи коли на изплащане. :)

Идеи.

You Jazeera: Световните лидери онлайн

2011-02-26T19:13:00.005+02:00

Навикът да посещаваме световната колекция от потребителско и професионално видео You Tube с музикален клип или поредната визуална простотия като цел, е на път да бъде сложен под въпрос. Платформата, притежавана от най-големия информационен конгломерат Google, прави първи и изобщо не плахи стъпки в институционализирането на сайта като сериозна медия. В комбинация с пътеводната светлина на арабския свят Al Jazeera, любимият ни сайт за развлечение изпреварва традиционните медии с проект, който стига по-далеч от най-смелите мечти на г-н Рупърт.

WorldView: Потребители задават видео въпроси на световните лидери.

Колко по-добре може да звучи това демократично вълшебство? Всеки юзър, притежаващ [безплатен] акаунт, може да запише видео/аудио/текст въпрос към обявения лидер на месеца. (вж. Обама през януари и Дейвид Камерън през февруари) Изненадваща е директността на въпросите, на които британският премиер отговаря, но въпросителен остава критерия за тяхното подбиране. Разделени на три категории: външна политика, вътрешни работи и трите големи, въпросите изглеждат разнообразни и засягат болезнени теми в британската и европейската политическа обстановка.

Отговорите, които вълнуват мен обаче, не очаквам да излязат от умело бъбрещите световни усти, а от мислителите на конкретното уеб сътрудничество. Интересната комбинация на традиционна медия - телевизионен канал с голям обхват и непоклатим рейтинг като основна новинарска медия в близкия изток, и уебсайт със световен обхват и непоклатим рейтинг по целия цивилизован свят, сформират нещо колосално. Ръката на информационното чудовище като че ли придобива няколко нови пръста, а новите му две глави смело се обръщат към информационния монопол над света. Подобно сливане на медии, образуване на бимедийна ламя която работи ден и нощ, впрегната в услуга на политически активния гражданин на света е повече от позивно. Или може би не..

Фейсбук, Версаче и Гучи

2011-02-23T15:28:00.002+02:00

Ако британският безплатен всекидневник (бих добавил и повсеместник) "Метро" е решил да влива непрекъснат поток от несъществана информация (наричана още инфотейнмънт - неологизъм от information и entertainment), то защо е нужно родните медии да копират подобни трендове?

Историята как египетската двойка начело с бащата Хасан Джамал е наименувала новороденото си отроче 'Фейсбук' в чест на разтрърсващите протести от края на Януари, е ненужно преповтаряна и пренаписвана дори и в сериозни всекидневници като Дневник. Разбира се, най-тиражирания аспект не е използването на фейсбук като би-медия спомагаща за комуникация и организация на събития и социални каузи, а чистият злободневен факт, че някой може да кръсти детето си с името на уебсайт и количеството подаръци получени от него покрай всебщата радост около абдикацията на Мубарак. Подобни "новини" често навестяват ефира и на bTV, където смятат, че е крайно наложително в централната емисия в 20 часа българският народ да бъде уведомен, че двойка роми са кръстили децата си Версачи и Гучи и единствените им познания за тези личности са 'ми.. дънки, дрехи'..

Не е ли по-добре вместо от "Метро" сериозните български всекидневници използват ресурсите на вестници като "Гардиън" или "Таймс"? Време е, струва ми се, освен лога и цветови комбинации (БНТ1 << BBC), да пробваме да взаимстваме и журналистика която не се отнася към интелекта на българина като към най-малко общо кратно (вж. media & the lowest common denominator), а се стреми към по-сериозна, реална тематика. Би било прекрасно.

A Silent Walk

2011-02-22T19:20:00.004+02:00

An audio-sensory exploration of the urban soundscapes of London and the swirling psychedelic compositions of young artist Ramon (Georgi Yalamas). Created for Resonance 104.4 FM, London.

Listen HERE.

Петъчна кино вечер: премиера

2009-04-04T00:09:00.004+03:00

A: I have nothing to say.
B: You should totally blog about it!

Светлините загасват. В салона настава напрегната тишина (нищо, че сме само ние четиримата). На екрана се появяват надписи, трагично напомнящи филм от ерата на нямото кино (шрифт тип "пишеща машина"). Филмът, който ще гледаме, е български. И БНТ е замесена. Главната роля в новия български бокс офис хит "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа" е поверена на американец. Дори няма да зачеквам дължината на заглавието. Режисьорските решения са.. шизовренични, глупави, необясними и най-вече некадърни. Сюжетната линия е къса, почти точка. Тежко е..

Започва се. Всичко се върти около гореспоманатия американец, който ,виждате ли, е Хемингуей (във филма - играещ журналист) и пиян от джин с тоник (заради хинина в тоника, който той приема против малария), изхвърлен от влака защото настойчиво иска да прати телеграма. Попада на изоставена гаричка, твърде ясно напомняща гарите на теснолинейката, където се среща със старец началник-гара и мултиезичната му дъщеря бременна пианистка-барманка. Залюбват се, правят опит за любов в казан с джибри (??), стареца опива американския младеж с греяно вино (с марихуана) и го качва в несвяст на влак за неизвестното. Странно преплетени в този интригуващ сюжет са и местните полицай и доктор, които са едновремено влюбени в девойката, чието дете е на един от двамата. Спирам до тук.

Остатъкът от преживяването си свързвам с вкусната "Загорка" която пих и всичкия този смях. Ама нали е драма? Да, драма е как в един български филм се говори на 5 езика (български, английски, немски, френски и турски), като нито един от тях не звучи както трябва, изключае може би английския (на американеца). Изненадващо операторско майсторство тип "неподвижна камера", умело съчетано с техниката "бавен, дълъг, отегчителен, статичен кадър" и примесено с лекия привкус на провинциално-театрална игра, правеха филма чудесен. Виж, конете (??) играеха доста естествено и не личеше да имат отблъскващ акцент/поведение/роля.

В заключение: Хемингуей може да направи няколко обиколки около гроба си, ако знае в какво са го замесили.

The Reader

2009-03-13T13:05:00.003+02:00

It was said that a new person had appeared on the sea-front: a lady with a little dog.

Винаги е трудно да опишеш нещо, което дотолкова ти е харесало, че да искаш да го изживяваш отново и отново в себе си. Едно емоционално торнадо което се спуска от един привидно тихичък и спокоен филм, без специални ефекти и само с една награда за кинотворчество. The Reader - филмът който бръква дълбоко в чисто човешките ти разбирания за любовта, справедливостта и променливото настроение на съдбата. На фона пост-воената обстановка в Германия двама души откриват себе си. Всичко друго вече е излишно.

2009-01-09T23:04:00.004+02:00

С плавни извивки и леки пръсти върху микрофона тя ме унясяше. Но не в бездействен сън или мъртво пиянство, а в обятията на мека вана, с почти безплътна вода. Потъвах и удоволствието отмиваше всичко от мен. Перкусиите гъделичкаха нервните ми окончания, а пианото игриво се забавляваше с чувствата ми. Гласът й...

- Желаете ли вино, господине?
- Моля? Аа.. не, не. Вино.. всъщност да, благодаря.

Някаква тежка кристална чаша се озова в изтръпналите ми пръсти. Почти бях забравил къде съм. Ресторанта обаче ме върна шумно и неприятно в многоцветната реалност и съня изживян в музиката преди малко се пукна като сапунен мехур над главата ми и леко ме опръска по челото.

Погледнах отново певицата на подиума - обляна в режещо бялата светлина на прожектора и хвърляща отблясъци току с дрехата си, ту със светлите си очи. Пееше сякаш летеше, без никакво съпротивление и караше всички ония точни науки да изглеждат някак жалки с грозните си числови уравнения и непонятни цели.

Замислих се, оставих се отново да се отделя от одименото потно и напарфюмирано множество и погледнах недоверчиво в себе си. Оттам пък ме погледна само една въпросителна. С ококорено око и с многозначителна кука, която сякаш ме дръпна още навътре.

Падам някъде в пространството, където обаче няма време, нито материя. Има само числа. Еднакви.

Поглеждам се.

Червеи

2008-10-06T20:59:00.005+03:00

Оочевидните колебания, сривове и болести, плъпнали по световните валутни благосъстояния карат ирландските мозъци да раждат от забавни та позабавни неща. Нов заместител на парите като покупателно средство или разменна скъпоценност идва в светлината на прожектора. Новата валута, досега държана на тъмни и непроветриви места, с експлозивна сила пука яйцеклетката на капитализма и става средство с което можеш да посетиш скъп музикален ивент.

Сайтът spermfortickets.com е решил да направи предложение, което никой мъж не може да откаже. Има се предвид, че вършейки любимото си занимание може освен няколко кратки мига удоволствие, да получите и билет за някое концертче. По конкретно: да съхраните еякулационния си продукт в някаква там чашка, да я пратите до Ирландия, и ако току виж, сте здрав като бик ( и почти толкова умен ),ще ви пратят билетчето.

Една такава псевдофинансова инжекция, както е модерно да се каже, би била доста ефикасна подбуда да вършите таквиз непристойни неща. Пък и в края на краищата, той народния поет си го е казал: Кръв и сперма, хляб и амфети.

Keep on wanking. Jonnie Walker.

In

2008-09-06T01:01:00.000+03:00

По зелените стръкове още сълзяха капките на отминалата нощ. В мека пелена тънеше широката поляна и пътят прорязващ хоризонта беше единствения белег на реалността. Небето беше долу, земята верикална, а цветята сочни и неоткъснати. Ева пееше силно. Гласът и бягаше по връхчетата на тревата и застиваше безгрижен по склоновете на горите.

- Имаш ли запалка?

Клоните пукаха и пепелта беше сив безцелен ураган. Метежни сили и електрически ножове разкъсвата синевата над нас. Превити, огънати, сломени и опитомени стъблата на детелината целуваха робски прашните крака на бурята. Искрите владееха хоризонта в доживотна ярост разфокусираха цветовете. Полските мишки бягаха към небето, а безбройните насекоми покриваха с телцата си господаря. Земята разцъфваше.

- Сега какво предлагаш? Пътеката свършва.

В жълтеникаво-бели кичури пясък червени платнища загубват лицата. Черни вселени откриват водата, оазисът зърнат в цветни миражи. Водата потъва и миглите падат надолу безсилно смирени, упоени от силния вятър. В мигове щедри прахта оформя тялото жадно, в мен, о, в мен се събрала е бурята страшна.

- Дотук сме. - краят отвърна.

2008-07-24T13:37:00.009+03:00

Открадната красота

Във филмите на Бернардо Бертолучи ще намерите много политика и секс. Най-вече секс. Последният му филм „Мечтателите” не е изключение. Ксан Брукс разговаря с него за 1968 и всички тези неща.

The Guardian

Xan Brooks

Thursday Feb 5, 2004

Материално, Бернардо Бертолучи притежава къща в Рим и още една в Лондон. Душевно обаче, той винаги е живал в Париж. Това е града в който е тичал като дете, завладян от филмите на Новел Ваг, града в който Марлон Брандо и Мария Шнайдер танцуват своето последно танго през далечната 1972. С последния си филм, той отново е там. Разказан на фона на студентските вълнения през 1968, „Мечтателите” е деликатен жест към секса и киното... особено към секса.

„Мечтателите” разказва историята на един американски студент (Майкъл Пит), увлечен от двойка харизматични брат и сестра, по чието желание съвсем скоро се пренася в техния апартамент на левия бряг на Сена. Навън е Новото време и в кината се прожектират Годард, Бресон и холивудските класики. Вътре се разпалват спорове за живота, изкуството и други неща, голи тела са вплетени в топлата вана. Малки чудеса карат зрителя да се потопи в пияната, страстна невъздържаност между тях. Според the New Yorker филмът е напрегнат и бавен, суров и мечтателен, секси и глупав, сантиментален и дълбок, поучителен и неубедителен – това е сто процента Бертолучи. Случайно е и най-добрият филм който е правил от десетилетия.

Е, Бертолучи сяда, очилата се поклащат на врата му, бутилката шампанско е под ръка, обяснявайки че всъщност не е бил в Париж през 68а, но приятелите му са го държали в течение на всяка промяна, всеки нов слоган по стените. Но дори и завършеният продукт да е 100% Бертолучи, в началото нещата не вървели така. „Мечтателите” започва като роман (The Holy Innocents) от Жилберт Адер, който в последствие пише и сценария. Бертолучи обаче го променя по свой вкус, добавяйки горещи сцени от филмите които обича. Изрязва хомосексуалните моменти и набляга на нормалния секс. Така че, вместо около тройни и хомо изживявания, филмът се завърта около младият американец който прави секс с апетитната французойка, докато брат й намръщено се навърта наоколо.

Бертолучи повдига многозначително рамене: ”Гей сцените бяха в първия вариант на сценария, но просто ми се стори че има твърде много неща, просто бяха излишни. Затова казах на Жилберт да не се чувства предаден, и че когато книгата се превръща във филм придобива изцяло нов обллик. А той ми каза: Бъди колкото си искаш неточен. И крайна сметка мисля че бях верен на историята която книгата разказва, макар и не буква по буква. Трябваше да мине през мен.

Със сигурност Бертолучи е планирал филм за събитията през 68а много преди появата на „Мечтателите”. Той настоява, че не е просто носталгия или отстъплението на един стар мъж пред миналото. За него филмът има да каже много и днес. От една страна, твърди той, последната сцена много напомня на скорошните протести в Геноа и Сиатъл. От друга, филмът носел „позитивно послание към младите хора днес. Вярно, има голяма разлика между тогава и сега. През 1968 беше разбирането за бъдещото, очакването, че света би могъл да стане по добър, но и ти трябва да участваш. Днес не е така. Затова реших да пресъздам онова чувство.”

Така или иначе, режисьорът е извървял повече път, отколкото му остава. Роден в Парма, той издава стихотворения на 20, прави филм на 22. Международната му слава идва с The Conformist (1970), а Последният император му печели Оскар за най-добър режисьор през 1987. Днес обаче, той е по скоро ветеран на световното кино, оплешивяващ, внушителен мъж на 63, който леко понакуцва когато става за снимката. „Като ме погледнеш виждаш един дядо, нали?” Смее се.

През последните 25 години Бертолучи е женен за британската режисьорка Клер Пепло. Никога не е имал деца. Твърди че е достатъчно зает да бъде син че да създава собствен. Твърде отдаден в отношенията с баща си, Атилио, италиански поет и критик. „Майка ми почина преди 3 години”, обяснява той.”Но имайки баща на 90 все още си оставаш в позицията на син. После той умира, ти порастваш, но вече си остарял. Затова си мисля, че аз минах от юношество направо към старост, без да бъда зрял човек.” Все пак си признава че се е чувствал много бащински към младия екип на „Мечтателите”. „За пръв път в живота ми.”

Бил ли е баща му учител за него? „Може да се каже. Всичко което знам съм научил от него, дори и той никога да не си позволи да се нарече учител. Подкрепяше ме много. Харесваше всичките ми филми, освен Последно танго. Когато се върна от прожекцията дойте при мен пребледнял, и почти изпаднал в паника ме попита: ‘Ти да не си обезумял? Какво си направил?’ Мислеше, че цялото ни семейство ще иде в затвора заради мен.”

Всъщност баща му не е бил много далеч от истината. Пълен до горе със принизени сексуални сцени, филмът предизвиква фурор в Италия. Последно Танго в Париж е забранен, а Бертолучи получава 4 месечна условна присъда и отнемане на граждански права за 5 години, което го лишава дори от правото да гласува. И днес филмът навява нещо мрачно. След излизането на филма, актьорският състав нахоква режисьора си за неговата експлоататорска тактика. Марлон Брандо казва, че се чувствал „изнасилен” от филма, а Мария Шнайдер, на 19 по време на снимките, твърди че филмът е провалил живота й. За нея Бертолучи е престъпник и сводник, който и е дал суров урок: „Никога не се събличай пред мъж на средна възраст, който твърди че е изкуство.”

Днес режисьорът е привикнал към тези обвинения, вдига рамене: „И двамата бяха над 21 по време на снимките”, казва той и веднага се поправя. ”Добре де, със сигурност обаче над 18. С Брандо сме много близки сега. Но за Мария е вярно, тя беше много млада по време на снимките и може би не е осъзнала напълно какво се е случило, така че аз оставам в ролята на убиец или някакъв от лошите там.”

Чувства ли някаква отговорност към актьорите? „Да, по време на снимките, но не и след това. Иначе ще се чувствам все едно имам семейство от няколко дузини актьори. Моята работа е те да преживеят вълнуващи моменти по време на снимките и това е.”

Дори и така, Последно танго дава на Бертолучи репутация, което го преследва и до днес. Образът му става събирателен за пренебрежителен грубианин, скандален в отношението си към млади актриси (все едно дали Шнайдер или Лив Тайлър в Открадната красота); винаги политически, но никога политически коректен. И да сме честни, Бертолучи не се е опитал по друг начин да обори това твърдение. Приемайки наградата си на Оскарите през 1987, предизвиква ураган от срам когато подхвърля че: „Ако Ню Йорк е Голямата ябълка, то тази вечер Ел Ей е Голямото зърно”. Напрежението можело да се реже с нож.

В противовес на това, естествено е всепризнатата му слава като един от най-изявените кинодейци на 20 век. И все пак не се забелязва недостиг на актриси, които да желаят да участват във филмите му. И когато се чудя дали изпълнители като Ева Грийн в „Мечтателите” са подхождали с някакво безпокойство към него, той изсумтява, вдига отново рамене и казва че от тогава е изтекла много вода: „Пък и не мисля че Ева Грийн изобщо знае коя е Мария Шнайдер”

Всъщност не е точно така. След интервюто аз позвъних на актрисата в нейния дом в Париж (естествено). На 23 прави блестящ дебют с „Мечтателите”, изпълняваща роля на изискана, но девствена киноманка, която бива обладана за първи път на кухненския под. Казва ми че за първи път гледала Последно танго в Париж на 12 и била напълно наясно със ситуацията между Шнайдер и Бертолучи. Признава, че майка й, баща й, и агентът и я молели да не участва във филма, защото се опасявали че „ще я сполети съдбата на Мария Шнайдер”. На това отгоре, допълва че родителите й все още не одобрявали филма. „Майка ми наистина го намрази. Не можа да спи след това. Беше уплашена, че ще ме възприемат за някаква секс икона.”

А какво е мнението на Грийн?: „Гледах филма напълно неорязан, и честно казано бях доста шокирана.” казва тя. „Гледах и виждах собственото си голо тяло, и сексуалните сцени. А докато снимахме имах чувството че през цялото време нося защитен костюм, като че ли имах друга история на ум. Така че, накрая останах безмълвна.”

Грийн среща трудност да защитава режисьора от нападки. „Бернардно може да бъде манипулативен, но в същото време ти дава голяма свобода. И може би се е променил през времето. Сега е на около шейсет, а не около тридесет. Може би е по-мъдър и по-внимателен сега.” Прави малка пауза. „Той не е перверзник. По скоро ми е като баща.”

Превод: Васил Джагалов

ЕКОЛОГИЧЕН ГРАД В БЪЛГАРИЯ – „НАЙ-ГОЛЯМАТА ГРЕШКА В КАРИЕРАТА НА НОРМАН ФОСТЪР”, ТВЪРДЯТ ПРОТЕСТИРАЩИТЕ

2008-07-23T13:46:00.001+03:00

- „зеленият” курорт заплашва последното незастроено място по бреговете ни

- проектът е благоприятен за природата, обещават архитектите

Кейт Конъли на плажа Кара Дере

Едночасовата разходка из дъбови гори, къпинови храсти, жълт кантарион, маслинови дръвчета и пеперуди завършва с приятната гледка на ситен, жълт пясък и леко полюшващи се вълни.

На плажа в Кара Дере, намиращ се в северозападна България, група семейства са си устроили палатков лагер, както всяка година досега. Тази обаче безгрижното им настроение е помрачено от страха, че това над райско кътче виси заплахата да бъде превърнато първия български еко курорт.

Още от свалянето на комунистическия режим преди 19 години, мястото се смята за привлекателна възможност.И ето че сега то е на път да се превърне във ваканционно селище за 1 млрд евро. Кръстено „Градините на Черно море”, то ще представлява комплекс от 5 малки града, изкуствени езера, обширна зона за почивка, които ще се поддържат сами благодарение на биоенергии и употребата на местни природни ресурси.

Да, обаче разпростреният на 219 хектара проект на британския архитект сър Норман Фостър резгневи българските еколози. Според тях курортът ще унищожи последното девствено място по бреговете на Черно море и ще окаже опустошително въздействие на богатото биологично разнообразие в зона, защитена от програмата на ЕС за закрила на редки и застрашени видове Натура 2000.

Неуспехът на българското правителство да наложи законови мерки против мащабното строителство по бреговете позволи то да продължава абсолютно необезпокоявано. Сега едва ли има място по 360 километровата брегова линия което да не е презастрено. Често на местните жители се забранява да използват определени плажове, пред които ги посреща въоръжена охрана.

Изграждането на Градините на Черно море, които Фостър и компания описват като група градчета без автомобили, заобиколени от дъбови гори, поляни и речни проломи, се очаква да започне през 2009. Американски, Руски и Саудитски инвеститори за показали интерес към градчетата. Българските ко-архитекти Проекти ООД характеризират курорта като притежаващ по нещо за всеки – от изисканият почитател на Клуб Мед до по-поспаливия, непретенциозен посетител.

Фостър и партньорите му не осигуриха никой да говори пред в. Гардиън, но в прес съобщението е ясно заявено, че селището е замислено да бъде в хармония с приридата. „Жилищните квартали са сгъстени така, че да се вписват в пейзажа и да запазят възможно най-много от предишния вид на местността.”

Опонентите твърдят, че дори и плановете да са замислени с по-виски стандарти от останалите депресиращо грозни постройки по черноморието, те все пак ще нанесат необратими щети на природните хабитати. Селището ще навлезе дълбоко в дъбовите гори и притокът на хора в него ще попречи на един от най-големите миграционни маршрути в Европа - via pontica.

„Питам се дали Норман Фостър си има представа в какво се забърква.”, каза Тодор Карастоянов, музикант и противник на проекта. Той се е оженил миналото лято там за жена си Боряна и сега посещават плажа често. „Искаме да се опитаме да го спрем да направи най-голямата грешка в кариерата си строейки тук, защото е неморално и може би той не го знае.”

Биляна Вучкова, цигуларка, почива със семейството си на плажа Кара Дере още от детството си: „Мястото е привлекателно за онези, които искат да прекарат малко време далеч от цивилизацията и да се насладят на недокосната природа. Скоро ще го загубим завинаги и когато осъзнаем какво сме сторили, вече ще е твърде късно.” Димитър Георгиев, орнитолог от Варна, казва че местата за живеене на много видове, включително и застрашените „ще бъдат напълно унищожени при изграждането”, включително тези на видрите, пеперудите, кълвачите, ястребите, някои редки орли и червеношийките. „Знаем от опит, че тези видове не се преместват, а просто изчезват”, каза той обяснявайки смъртта на някои видове чучулиги, сврачки и жълтата овесарка със строителството на големи курорти.

„Ние не сме против масовия туризъм, но той трябва да се планира внимателно, със специално заделени зони, където животните да се развиват и размножават. Проблемът е в това, че по-голямата част от българското черноморие вече е застроено и това е отслабило до голяма степен издръжливоста на екосистемата. Затова който и да е нов курорт няма моралното право да се нарече „еко”.

Фостър се очаква тепърва да посети мястото. Досега е участвал в дискусиите между българските и британските екипи и според Георги Станишев, директор на Проекти ООД и брат на настоящият премиер Сергей Станишев, Градините на Черно море са етични към околната среда и изграждането им не нарушава никакви закони.

„Това което българският екип от архитекти заедно с Фостър и партньорите му изгражда е напълно адекватно спрямо законовата уредба на България”, каза той добавяйки че проекта ще е щадящ към заобикалящата го природа.

„Проектът е замислен като противоотрова на останалите безразборни строежи по черноморието” допълни той.

Противниците обещаха, че няма да се откажат лесно.

„Планираме протести в София, както и концерти.”,каза Надежда Миксимова от За природата.”Освен това ще разположим протестен лагер на самия плаж.”

The Guardian, Понеделник, 14 Юли 2008. Всички права запазени.

Превод: Васил Джагалов

noname

2008-07-02T12:41:00.000+03:00

През тясното високо прозорче стърчеше само един прашен лъч. В жълтеникавата му светлина се къпеха предметите в старото ателие и като че ли всичко беше във владенията на Мидас. Златни купчини от рамки, наредени покрай стените, златни съхнещи платна с рубинени и смарагдови краски, увехтели мебели, купчини със скици. Всичко блестеше с меки благородни тонове. Дори и златната верижка, залепнала плътно за врата на леко приведения Рикардо.

В почти непоносимата следобедна жега, той съсредоточено разделяше пратките за вечерта. Две по сто грама, четири по петдесет и почти безброй десятки, всяка от които щеше по-късно да хвърли някой беден младеж в царството на фантазията му. Всъщност изобщо не внимаваше в разделянето на марихуаната. Беше му все едно дали някой изпаднал младок ще получи две листа повече или по малко. Лешниковите му очи блуждаеха в зелените купчини и зелени поляни заемаха съзнанието му. Пасищата на Рая.

Напористо почукване. Внезапно изтръгнат от унеса си, Рикардо остави пакетчето на масата и с уморена и отпусната походка тръгна към вратата.
Повторно почукване. Поглед през шпионката и след 10 секунди на вратата му застава високо мургаво момиче. Изглежда изморена.

- Изабела! Какво толкова бързаш.. 2 минути на слънцето няма да те убият, нали?

Очите й светят някак различно. Толкова много ли се обиди от това?

- Ти.. ти.. не се шегувай с това! Недей! Мога ли да вляза?

Кимване. Изабел нервно оглежда познатата стая. Дъха на лак и бои я замайва. Хвърля невиждащ поглед към масата с наркотиците и се отпуска на един от разхвърляните наоколо столове. Ноздрите й се свиват и разширяват често.

- Трябва да ти кажа нещо.

Погледа й се приковава в очите на Рикардо. Повторно кимване.

- Седни... брат ти е мъртъв.

Тишина. Залязващото слънце продължаваше да багри стаята в най-красиви топли краски. Рикардо и Изабел стояха един срещу друг, забили поглед един в друг, очи в очи, лешник, абанос. Чакаха неподвижни, сякаш думите на Изабел пътуваха дълго до съзнанието на Рикардо. Наистина. Та то беше чак в райските поляни.

- Как?

Дрезгавият глас на художника накара очите на Изабела да засветят още по различно. В широките и тъмни ириси сякаш живееше нежното було на любовта, а в черните бездни - траурното покривало на отчаянието.

- Намерен е одушен на един паркинг до площад Сан Антонио. С верижка.

- Какво?

- Бил е одушен с верижка.

Слънцето изливаше последните си златисти снопове, и стаята потъваше в мрак.

Рикардо усети залепналата за врата му златна верижка. В пасищата на Рая започваше нов ден. Най-накрая.

Слънцето залезе.

Heat experience #1

2008-06-17T19:34:00.005+03:00

Трийсет и шест. Тролей, за крайните квартали. Седя умаломощен от лепкавата жега и почти съм се слял с потната кожена седалка. Съществуването ми се е превърнало в безкрайно стичащи се капчици по слепоочията, в уморено дишане и отегченост от настъпващото лято. Сложил съм кафевите очила и пропадам все по-дълбоко, в единственото което ме интересува в този безмислен миг - музиката, която се лее като хладен душ от слушалките.

Ритъма на ежедневието ми е затихнал отдавна до приглушените звуци на далечно, много далечно парти на плажа. Отчетливи, но размити в останалия безцветен шум, чувам звуците на мислите си. Въпроси, глупави въпроси.

Виждам я. Съвсем обикновена, изморена, отвратена от тролея и тежкия дъх на апатичните пътници. Трепвам, излизам от унеса на безпаметните си мисли и разглеждам плахо, но внимателно лицето й. Висока, слаба, спокойна, матова и... очите й. За минута се давя, лешниковят поглед гледа някъде над мен, дълбокият зеничен отвор ме поглъща, опива. Всяко движение, всеки неволен трепет на тези очи ме отвежда далеч, много далеч от миризливата реалност, там където тялото мирише не на тежките сладки парфюми, а на чистота, на плодове, на борова гора...

Извръщам раздразнено поглед. Не понасям тази любовна лабилност у себе си. Тя е просто някакъв потен, апатичен пътник. Никой.

Никой отправя внезапен поглед в очите ми. Отговарям. Търся.Усещам.

Събуждам се.

Parachutes

2008-05-13T20:36:00.009+03:00

In the haze, the stormy haze.. или както се пееше в онази не особено дълготраеща песен на Колдплей, та така малко и аз. Между другото изключително колкото обичам толкова и мразя онова гадно пробиващо внедрено и залепено за тебе чувство след някакво събитие на което много си се изкефил. Мамка му, мразя го това. Човек, или поне аз, е особено адаптивно същество и когато смяната на една среда с друга, коренно различна, трае 3 часа ( и още толкова baggage reclaim) си така дропнат в средата на нищото, че ти се ще да не си там.

Доста дълго, и доста тъпо при това интро, само за да ви съобщя колко много ми хареса това ми посещение на Великобританските острови. Беше уравновесено и непредсказуемо, стремглаво (Добри!) и приятно лежерно, интересно ново и познато старо, интеркултурно и напоено с така небезизвестната миризма на прясно окосена трева.

Всичко започва с излитането на нищо и никакъв, сравнително чист самолет Boeing 737 400, притежаващ приятни на външност и поведение стюардеси от тракийско-славянски произход. Сандвич и бира, блудкав чай и някакво тъпо юпи до мене, който не обели и една дума, но пък за сметка на това гаджето му (отегчено до смърт) спа на краката му почти през цялото време. Ок, после Heathrow малко чакане, метро до Glocester road (което се оказа, че се четяло глостър) и там приятната дама Аглика, която беше така добра ни окаже типичното българско гостоприемство. Както и да е, веднага след morning suicide дейностите, които включват позитивното миене и вчесване, заедно с куфарите се бутнахме в Science musem, който ми беше добре познат, но все така интересен. Малко по-късно един динозавър реши да повтори сутрешното ми миене с оралните си течности (става дума за симулатор, от който динозавъра ме наплю).

Anyway, след закупуването на тридневна карта за транспорт в зона 1 и 2 е все едно си яхнал метлата на харипотър - лесно, бързо, малко има течения и духа, но удобно и интересно. Такова разхождане му дръпнахме из централен Лондон, доста приятна работа. После брифинг в 6 с хората които всъщност организираха цялата история с IPSC и след това размотаване пешачката до Lecester square (което си е горе-долу 3-4 спирки на метрото по пикадили линията.

Много приятно, слвдващия ден ходихме там на уъркшопове разни и пак се размахвахме из гоотиния Лондон, и седяхме и пихме бира на на едни пейки точно на брега на Темза, което честно казано е нещо което искам да повторя.

Други забележителни неща които вършихме, освен разходки (които са също забележителни сами по зебе си), е че посетихме Камарата на Общините (i.e. House of Commons), което беше много интересно само заради идеята, реално влязохме в английския парламент (Houses of Parliament). Та по коридорите до които се стигаше до тая зала имаше статуи на всички PM на Великобритания от май*а си райна на сам, като обичая е като минаваш да потъркаш обувката на тоя който много те кефи. Е, дали на Чърчил обувката не беше blinky blinky.

По напред в програмата беше предвидено посещение на театър (Fortune Theatre) където гледахме Woman in black и си лафихме с режисьора. Постановката беше горе-долу слаба, но пък добре реализирана технически. Но както и да е, като си говорим за технологи да си поговорим и за HSBC, третата най-мощна банкова корпорация в света, помещаваща се във втория най-висок небостъргач в Лондонското сити. Там бяхме презентирани с тайните на технологиите на бъдещето (като mobile pay) и други такива, за които обаче няма да ви кажа нищо, щот са тайна.

Окей, сега малко за интеркълчъръл експириънс-а. Мога да кажа добри думи за повечето хора там, като изключим английското момиче, мис-не-особено-хубава-но-имаща-се-за-повече-от-всички-наоколо-пък-и-малко-оттатък. Но най-много съм благодарен на Мартинас (Литва), пича от Бразилия, Сабба и приятелката й (Индия) и пич-а от Чили, както и на румънците Бас и вчепетлителната му приятелка (упс). Е, и за Добридобрев могат да се кажат няколко ;)

Та, в събота отихме на хоумстея при едни хора които имаха 4 деца и които ни сервираха огромна гъба за закуска :)), но иначе бяха много добри и свежи хора. Но най-атрактивна беше вечерта - бяхме поканени на градинско парти от някакъв богаташ, в имението му, където пихме вино, говорихме си с направени британски бабички, един два лорда, една кметица и слушахме роял и китара. Абе fancy работа. Аfterwards - BBQ (барбекю) парти, което също много ме накефи, може би защото пушихме и Шиша (демек наргиле).

Та така, следва London>Gatwick>Copthorn hotel, near Gatwick>Gatwick> Terminal S > Sofia airport.

И като типичния хедонист, ше кажа: искам пак.

Thank you for your attention.(ornot)

Гледате ли внимателно?

2008-04-27T23:54:00.006+03:00

Някой сериозно може да си помисли, че си падам само по такива филми (т.е. с подобна тематика), но не е точно така. Става дума, за един почти съвършен продукт на киномайсторството, неслучайно покачен на 89 стълба в Overall top 250 на IMDB. P r e s t i g e, неверояно объркан и същевременно поглъщащ цялото ви внимание филм, който изненадва с финала си, уплетените като (с извинение) свински черва сюжетни линии и абсолютното чувство за естетика в изображението и замисъла.

Нещо повече: IMDB

Le Fabuleux destin d'Amelie Poulain

2008-04-21T12:09:00.003+03:00

Отново имам няколко неща, които ми се въртят в главата, но в краткото време което имам до обяд, ще се опитам да обрисувам поне едното. Със сигурност изпитвам трудност да напиша каквото и да било за този филм, защото той е от онези, които безкрайните коментари и критика развалят. Така или иначе, това е най-цветният, най-красиво заснет и най- трогващ с детайлите си филм, който съм гледал. Един връх на относително модерното френско кино и една привидно проста история за момичето аутсайдер, която градира в неопределимо вълшебство на една любов.
Мисля че това е предостатъчно да се каже за Невероятната Съдба на Амели Пулен, защото всичко останало е нужно да се види (пък и чуе).

2008-04-13T21:50:00.003+03:00

Lost in translation. За първи път бих си позволил да не изръся няколко броя суперлативи относно филм, за който ми е говорено много. Сериозно, на моменти се губех не само в превода, но и в сюжетните линии, появата на нови персонажи (понякога наистина безмислени според мен) и твърде отворения край. Като цялостно впечатление и облик на филма не може да му се отрече, но извода който ми хрумва в момента е, че определени заглавия твърде много се пропагандират и в последствие лекичко понамирисват.

Заключение: Не съжалявам за 90-те минути от живота ми, прекарани в компанията на този филм.

A

2008-03-23T01:03:00.004+02:00

Твърде вероятно е, да си помислите, че тези дни гледам твърде много филми и не ги оставям да отлежат, ноо и така да е, имам нужда да се наситя с приятно-натрапчивите идеи на френското кино.

Кой твърди, че ангелите са old-fashioned?

Е, със сигурност това не е Luc Besson, който след 6 годишна почивка и редица глупави, еднодневни филми, дефилира победоносно с Angel-A - новото ангелско и човешко ампоа, което само по себе си поставя нов прочит на всяка една религия, пък и в частност на християнството. Неусложненият сюжет, черно-белият облик и концепцията, заложени във филма, оставят трайните следи на повишена сетивност към същността на човешкия живот, към смисъла му и превръщат във крещящи въпросителни догмите на конвенционалната християнска църква.

Лесно проследим и все пак непредсказуем, Анжел-А е красивото морално напътствие към модерното материалистично общество. И ако не друго, то да съзерцавате мацката 90 минути си е напълно основателна причина да го гледате.

2008-03-17T16:32:00.003+02:00

2003, Бернардо Бертолучи и още един филм който чертае границите на познанието за самите нас. Мечтатели е чувствената симбиоза между негодуванието на народа във Франция през 1968 и на пръв поглед хаотичните, но дълбоко красиви взаимоотношения между брат, сестра и един американец. Има ли граници, откога категориите "забранено" и "позволено" властват във вековната френска къща, където слети в чувствата си тримата младежи са изолирани от предразсъдъците? Кой определя порива на необуздаемото и спира ли се сърцето по пътя към другите и себе си?

Потопете сетивата си в атмосферата на любовта в най-чистата и драматичната й форма, преживейте го с тях и най-накрая останете приятно безпомощни за около час-два.

Post scriptum: Съдържа солидни порции male & female frontal nudity, секс, инцест и натурализъм, вино и откровеност. Преди всичко обаче, филмът е красив.

БАРИЕРАТА

2008-02-17T00:08:00.001+02:00

И срещу теб се издига стена. От тухли - не, но от камък. Гранит, непреходен, неразбиваем, непроницаем, непревземаем. Бариера пред теб от теб, заключен си между стените на различието си. Посредата е тъмно, чезнеш в незнанието на себе си, на същността си. Алкохолът а жалко подобие на ключ за заветната варата, тъй дълго мечтана. Вратата, която води в калейдоскопа-стая на другите. Тя е теб. Всичко е в теб, и няма и прах и спомен от различиетол, органично цяло те изпълва, еднородно незнание, превръзка за очите и отворена врата за нерялото си съзнание. БАРИЕРАТА. Пречки имало в живота, а?! Да летим не можем, да се давим - да, но искам в себе си да скрия собствената си кутия, сърцето-пламък, размазано в абсурдни щрихи върху предметното стъкло под микроскопа. АЗ обичам другите. Период и абстиненция към чуждото внимание. Живот удавен в мъката по отминалото внимание. Не познавам себе си, не познавам децата си - моя труд. Съществувам следователно култа-лъжа обичам. "НИКОГА",а?

Нищо не е такова, каквото излгежда

2008-02-02T22:51:00.000+02:00

The Illusionist (2006) е перфектната любовна драма. Ненатоварващ, красив откъм режисура и изобщо облик филм, действие в началото на 20-ти век и абсолютно неочаквана развръзка. Edward Norton и Jessica Biel се оплитат във възможностите на илюзиите и в един момент зрителя потъва в мисълта, че това може и да бъде реално. Но в крайна сметка, всичко е илюзия, трик. На вас остава да прецените на кое да повярвате..

Рейтинг в IMDB: 7,7
Според мен: 7 от 10

2008-01-23T16:21:00.002+02:00

Bjork обаче не спира да удивлява с креативността си, особено що се отнася до лайф изпълнения. В случая тя се е кооперирала с небезизвестния Brodsky Quartet (който е струнен квартет) и е изнесла напълно акустичен концерт в една църква (Union Chapel, London). Интересното е, че църквата е работеща като такава, но е и среда за провеждане на множество култРедактиранеурни мероприятия. Но още по-интересен е факта, че концерта е обявен като no electricity concert. С други думи, представете си Бьорк, цигулка, виола, виолончело и контрабас, много свещи и сет, включващ Unravel, Sod Off, 5 Years, All Neon Like, Hunter, Joga, Possibly Maybe, новата Who Do You Think You Are, както It's Oh So Quiet и Downtown. И всичко това в почти пълна тишина, и смея да кажа страхотно изпълнено от самата Бьорк.

Вече почти бях забравил за теб..

2008-01-20T20:42:00.001+02:00

The Eternal Sunshine of the Spotless Mind. Един дълбоко смислен и също толкова объркан, непредсказуем, осезаемо анти-хронологичен филм с доста добър актьорски състав. Искам да обърна внимание на факта, че този път Elijah Wood си е намерил ролята - смотаняк, колкото задръстен толкова и безскрупулен. Но това не е толкова важно. Филма се концентрира с ненатрапчивост върху проблема с различията между хората, и в качеството си на една натоварена с малко повече стойност любовна история с елементи на фикция, е много добро занимание за един мрачен следобед. Мисля че, най-доброто решение в него обаче си остава преплитането на трудноразбираемото случващо се в мозъка на пича и реалността. Малко напомня на онези сънища в които сънуваш, че сънуваш и искаш да се събудиш и се будиш в съня си..И все пак ако досега сте се чудили що за актьор е Джим Кери, тук ще се убедите напълно в качествата му.

(Интересно е как Кирстин Дънст се опитва да играе напушена в един момент.)

Позиция в Top 250 на IMDB: около 50-та
Според мен (от 1 до 10): 7

Trainspotting

2008-01-20T19:45:00.001+02:00

Не знам за вас, но аз винаги като гледам филм разбирам колко е добър по един не особено конвенционален метод - кръстил съм го със странното название вътрешно мерило.Идеята е, че освен веднага като се измъкнеш от киносалона или станеш респективно от телевизора/компютъра и да започнеш аналитично да изброяваш недостатъците на режисурата, монтажа, грима на еди кой си и подобни неща, да изчакаш филма да отлежи една вечер и ако на следващия ден се сетиш за него и изпиташ чувството което си изпитвал непосредствено след филма, значи си го бива.

Та защо ги пиша тия nonsense - причината се корени във филма, чийто плакат важно-важно се мъдри отгоре. Trainspotting - нетипичния наркомански филм, който зависимите не се показват в обичайната безизходна ситуация, а се доказва как волята и в случая родителите все пак имат власт над нас. Филмът, който ти слага светеща табела пред носа "ВНИМАВАЙ С КВИ СЕ СЪБИРАШ", и че онова към което толкоз много се стремим, едва ли не към неизвергнатите, пропаднали, антисоциални, зависими и неподвластни на консервативни нагласи на обществото, в крайна сметка се оказват равни на страха ни от неяснотата, от липсата на познание за себе си. Страхотен филм, с много хубав саундтрак, силна пропаганда на Iggy Pop и стабилно количество хероин, около 100 пъти fuck и cunt, малко насилие и малко секс. Разбира се не на последно място и scottish акцента, дори само заради който си заслужава.

Позиция в Top 250 на IMDB: около 180-та
Според мен (от 1 до 10): 9

Препоръчвам ви: Lou Reed - Perfect day
Iggy Pop - Lust for life

За държавата..

2008-01-06T15:32:00.004+02:00

Явно се оказва, че ПА, в ролята си на по-рядко използвано студио, е чудесно място за размисъл. В смисъл такъв, че докато чакам Тони да си вдигне телефона, имам време за губене и основа за разсъждение. До преди малко пих кафе с колежката си, и нещата които тя ми каза за пореден път ме хвърлят в трета глуха. Става дума за срещата й с някаква старозагорска журналистка която горката много здраво се е уплела в дебрите на т.нар. подземен свят. Просто какви неща се случват в нашата мила родна страна.

"... е, как, най-хубавата държава!" казва някакъв селяк в глупавата анкета на няква бабичка, която си реже материала от другата страна на стъклото. Никакво понятие.

Хайде да поиграем на "Знаете ли, че...?"

Знаете ли, че 2/3 от старозагорските прокурори си избират някакъв тежко душевно болен човек и купуват на негово име имоти, за да взимат големоразмерни кредити на принципа на ипотека и, че същият този човечец не може да влезе в лечебно заведение, защото на името му се водят къщи, вили, земи, апартаменти, които той реално не притежава?

Знаете ли, че ако сте дребен търговец, който просто купува стока от турция и я продава в малкото си магазинче, случайно срещате човек който ви "помага" със някаква сума при ниска лихва от 7% и в следващите дни решава да вдигне лихвата десетократно и в крайна сметка му дължите в пъти повече от колкото сте взели? Ок, има си съд, а? Така, е. Там отивате, за да разрешат проблема ви, и хоп, оказва се, че изнудвачът и прокурора са си лични приятели?

Знаете ли, че един тъп германец, който водеше едно предаване по СКАТ преди време, сега си е намерил златната почва в БГ и си се занимава с търговия на оръжия и наркотици? Но съдбата е благосклонна и се появява една журналистка, която пише по случая. В края на краищата обаче съседът когото тя намира да свидетелства е обвинен от самия съд в лъжесвидетелстване и дни по-късно заплашен, че ако доброволно не продаде бъбрека си, ще бъде продадено и сърцето му? А пък моралната журналистка остава 50% инвалид, щото германеца я пребива пред замъка си?

Знаете ли, че убийствата на известни мафиоти из София, всъщност са си поръчкови убийства на Спасителя на софианци, щото някакъв пич разбрал какви ги върти той с наркотици и пр. чрез полицията и хоп - гърмян заек?

Знаете ли, че едни много хубави и обективни ежедневници, като "Стандарт" и "Телеграф" сега са собственост на добрия старец с очила, чичко Доган и побликуват удобна за него информация?

Хайде сега самички. Знаем ли защо хората емигрират с такива темпове? Аз поне знам, че ако можех бих си зарязал средното образование още сега и да си хвана първия чартърен за Англия или някоя друга страна и да се махна завинаги.

Остава и бърза помощ да започне да обслужва интереси и да лекува само който оттърва на българската мафия, която впрочем явно е по-добра и от италианската.

Но, деца, време е за обедния сън. Дано продължи повече..

2007-12-16T10:45:00.004+02:00

Поредния използван по предназначение хост на cult.bg. След всички арт, литаратурни, аниме, дръменбейс и т.н. съобщества, които cult.bg приютяват под майчиното си крило, намираме нещо абсолютно опростено откъм дизайн и същевремено толкова привличащо с точно това си качество. Носи заглавие homili. С малки букви. И след като бъдем така ученолюбиви да прочетем относно разбираме че това е сайт за хората. Какво имам предвид? Тук си пишеш това което ти се върти в главата, някакъв мимолетен момент и внезапно просветление ако щете. Абе просто пишеш текст някакъв. Освен този раздел има и подобни за soundtrack, албум, секция относно пътувания от всякакъв род (дори и вътрешно-психологически) и категория community. Един вид дневник на шизофренията ти. Абе общо взето можем да отсъдим с превръзка на очите че е доста добре измислен и изпълнен сайт. А ето част от собственото им самоопределение:
"homili е просто място за писане".