Видимост и обезчувствяване: кратък размисъл

П. е интересен човек. Прекарвайки няколко часа в неговата компания, и в почти непрекъсната аргументативна дикусия, колкото и да не желаех да призная, той се оказа прав и това ме накара да се замисля допълнително върху определни аспекти от нашия разговор.

Основната част от тях засяга видимостта на социални и лични проблеми в обществената сфера. Моето вътрешно питане, което е възможно да бъде отправено и към външни носители на мнение, е дали невидимостта на един проблем от социално или общочовешко значение допринася за неговата маргинализация и съответно последващо отхвърляне или игнориране като проблем; дали увеличената видимост, а и до каква степен, допринася (ако изобщо) за какъвто и да е конструктивен напредък спрямо проблема (негативността на дадена дейност, била тя еднократна или повторяема). Казано с други думи, как изразяването визуално или вербално на нещо негативно влияе на процеса на позитивизация на първоначално показаното (което от тук приемаме за „проблем“ или „проблематично“)?

Примерът, който дискутирахме, засяга видовете смъртното наказание и колкото и да ми беше неприятно да слушам подробности около изпълнението на различните екзекуции през вековете, материя с която П. очевидно (като студент по криминология) беше наясно, ме подтикна да запитам критически собственото си поведение спрямо такива крайно обезпокояващи за моята личност неща. Опитах се да разбера, дали изборът ми от предишния ден да не гледам филм за войната в Алжир, който съдържа твърде много мъчения и терор, всъщност не подрива самата причина поради която не желая да го гледам. Дали затваряйки очите си за силно проблематичната същност на действията на американските войски в държави от арабския свят, всъщност не допринасям за тяхното не-разрешаване?

Примерът с П. – той има татуирана на рамото си гилотина. Аз го запитах защо е изрисувал тялото си с нещо което е деструктивно и негативно – за мен е трудно да си представя как някой може да се обгради със символика, която е в разрез със собствения му светоглед. П твърди, че е там за да го провокира да мисли за прекалената държавност, която „не признава стойността на човешкия живот и поставя себе си над него и делото на Бог (т.е. създаването). От там прозтича моят все още неотговорен, но силно обезспокояващ личността ми въпрос: грешка ли е прикриването ми от гледките на антихуманно действие което безкрайно мразя, и ако е, как обратното (подлагането ми на неговото визуално и смислово въздействие) допринася за унищожаването му? Прекалената видимост не обезчуствява ли човешкото съзнание спрямо жестокостта и антихуманноста, т.е. ядрото на проблема? Къде е границата между онази видимост която допринася за активност у хората срещу проблема, и къде започва онази прекалена видимост, която прави проблема всекидневен, и следователно, хората – безразлични и пасивни?