Трийсет и шест. Тролей, за крайните квартали. Седя умаломощен от лепкавата жега и почти съм се слял с потната кожена седалка. Съществуването ми се е превърнало в безкрайно стичащи се капчици по слепоочията, в уморено дишане и отегченост от настъпващото лято. Сложил съм кафевите очила и пропадам все по-дълбоко, в единственото което ме интересува в този безмислен миг - музиката, която се лее като хладен душ от слушалките.
Ритъма на ежедневието ми е затихнал отдавна до приглушените звуци на далечно, много далечно парти на плажа. Отчетливи, но размити в останалия безцветен шум, чувам звуците на мислите си. Въпроси, глупави въпроси.
Виждам я. Съвсем обикновена, изморена, отвратена от тролея и тежкия дъх на апатичните пътници. Трепвам, излизам от унеса на безпаметните си мисли и разглеждам плахо, но внимателно лицето й. Висока, слаба, спокойна, матова и... очите й. За минута се давя, лешниковят поглед гледа някъде над мен, дълбокият зеничен отвор ме поглъща, опива. Всяко движение, всеки неволен трепет на тези очи ме отвежда далеч, много далеч от миризливата реалност, там където тялото мирише не на тежките сладки парфюми, а на чистота, на плодове, на борова гора...
Извръщам раздразнено поглед. Не понасям тази любовна лабилност у себе си. Тя е просто някакъв потен, апатичен пътник. Никой.
Никой отправя внезапен поглед в очите ми. Отговарям. Търся.Усещам.
Събуждам се.
0 comments:
Post a Comment